Как да разговаряме с децата - част II

Х.Гинът формулира и следните правила за водене на разговор:
От случката към отношението. Когато детето разказва или разпитва за някаква случка, често е по-добре да се реагира не на случката, а на стоящото зад нея отношение.
От случката към чувствата. Когато детето разказва за някаква случка, полезно е понякога да реагираме не на самата случка, а на предизвиканите от нея чувства.
Когато детето се върне у дома с куп оплаквания от свои приятели или учители, или изобщо от живота си, най-добре е да откликнем на тона на неговите чувства, вместо да се опитваме да уточняваме фактите или да разследваме произшествието.
От общото към специфичното. Често, когато детето направи някакво изказване за себе си, желателно е да му отговорим не със съгласие или несъгласие, а с подробности, които да изразяват надминаващо очакванията му за разбиране.
Добър родител, както и добър учител е този, който се стреми все по-малко да се налага на децата. Той намира удовлетворение в такива взаимоотношения, които подтикват децата сами да правят своя избор и да използват собствените си възможности. В разговорите си с детето можем съзнателно да употребяваме фрази, които разкриват доверието ни в способността му да взема разумни решения само. Така, когато отговорът на детската молба е “да”, можем да го изразим с думи, които съвсем умишлено поощряват детската самостоятелност. Ето няколко начина, по които можем да кажем “да”:
 

Нашето “да” може да е приятно за детето, но другите изказвания му носят допълнителното задоволство от самостоятелното вземане на решения, както и насладата от това, че му се доверяваме.
Обидните епитети никога не бива да се използват срещу деца, особено от родители, близки или учители. Когато някой каже:”Това е един грозен стол.”, на самия стол нищо не му става. Той не е нито оскърбен, нито смутен. Столът си е такъв, какъвто е, независимо от прикаченото му прилагателно. Когато обаче едно дете бъде наречено “глупаво”,”непохватно” или “смешно”, нещо наистина става с него. Реагират тялото и душата му - с негодувание, с яд, с омраза; с фантазии за отмъщение; с вина за тези фантазии, както и с произтичаща от вината тревога. Не са рядкост и нежелано поведение или симптоми (напикаване, гризане на нокти, кашлица, кожни обриви и др.). накратко, създава се цяла верига от реакции, която прави и детето, и родителите му нещастни.
Когато кажат на детето, че е тромаво, то може отначало да отвърне:”Не, не съм тромав!” в повечето случаи обаче то вярва на възрастните и започва да се мисли за непохватно същество. Щом се случи да изпусне нещо, да се спъне или да падне, може да си каже:”Толкова съм недодялан.” Възможно е по-нататък да избягва ситуациите, изискващи сръчност, защото е убедено, че е прекалено непохватно, за да се справи с тях.
Когато родителите и учителите многократно повтарят на детето, че е глупаво, то започва да им вярва и да се мисли за глупак. Вследствие на това се отказва от интелектуални усилия, чувствайки, че като се избягва споровете и съревнованието, ще избегне и присмеха. Безопасността му зависи от това, да не прави опити. Мото на живота му става максимата:”Ако не пробвам, няма да се проваля.”

http://www.zaroditeli.hit.bg/